All together

Take me as I am... not as who you want me to be
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
Местим се! Линк към новия форум, както и малко повече разяснения, може да намерите ТУК.

Share | 
 

 Победители

Go down 
АвторСъобщение
Rikkuchan -
Bloody doll
avatar

Брой мнения : 1455
Humor : Sometimes... when I say: `Oh!! I'm fine` I want someone look into my eyes and say `Tell the truth`
Точки : 1010

ПисанеЗаглавие: Победители   Сря Мар 31 2010, 19:45

Тук ще пускаме печелифшите произведения в конкурсите. Първия конкурс е спечелен от JoInT{}MaNia4ka, която ще получи специален ранг за един месец. Ето и нейния разказ:





"Една нищо и никаква терапия"


Бях загледана в слънцето, което за пореден път скриваше аленочервените си лъчи зад хоризонта. Бавно, но сигурно нощта настъпваше.

Отново бях обвила ръце около свитите към гърдите ми крака и не спирах да се притеснявам за утрешния ден. Той щеше да бъде един от онези дни, в които с голямо желание бих отишла на края на света за да се скрия от хорските очи. Аз и семейство Кълън щяхме да ходим на психоаналитик.

Това не беше обичайно за мен. Всъщност, аз никога до сега на бях ходила на терапия през целият ми човешки живот. Една малка част от мен желаеше да избягам от вкъщи и да отида пред кабинета на психоаналитика, и там да изчакам моите нови вампирски приятели, но другата част, която беше сравнително много по-голяма се ужасяваше от факта, че щях да ходя на място с пет объркани вампира, които не искаха да си признаят, че имат проблем.

Нещо вътре в мен ми казваше, че и тази нощ Едуард нямаше да дойде. Притеснявах се за него. Напоследък той се държеше много странно. Постоянно правеше различни опити за самоубийство, от което ми настръхваше косата. Говереше за смъртта с възхищение.

През цялата нощ не спрях да се въртя от притеснение, дори не можах да мигна. Когато будилникът ми зазвъня с пълна силна, рязко протегнах ръка към него и го спрях, сякаш това бе напълно нормално за мен. Това рязко изключване не беше в мой стил, защото винаги, когато исках да посля още малко се правех, че не чувам ужастното му бучене.

Набързо станах и се отправих към банята с бясна скорост. Не знаех дали това беше ентусиазъм или бе просто, защото не бях спала цяла нощ. След като се приведох в полунормален вид слязох долу при Чарли. Бях сигурна, че вече е станал. Все пак той не си падаше много по спането както мен или мама.

- Станала си рано днес. – отбеляза той. Всяка сутрин бе една и съща. Стоеше си там на стола вперил поглед в днешния вестник, на който от далече се четеше огромното заглавието „ДНЕС В ЛОНДОН БЯХА ОТКРИТИ ДВЕ ПОЛУ РАЗКЪСАНИ ТЕЛА” .

- Какво искаш за закуска? – попитах го аз. Този въпрос се повтаряше сутрин след сутрин. Нямаше как да ми омръзне да го повтарям, защото когато повтарях нещо, сякаш ми беше за първи път.

- Каквото искаш Бел. – каза го толкова тихо, че едва го чух. Не отделяше погледа си от вестника. Беше вглъбен и бях сигурна, че дори не го интересуваше закуската.

- Всъщност... – започна той като стана от мястото си. – ...ммм Бел ще отида по-рано днес на работа.

- Разбира се. – не ми беше необходимо обяснението му. Знаех, че се притеснява за нещо, а щом не ми казваше, значеше само едно – беше нещо сериозно.

След като останах сама си направих набързо бъркани яйца и закусих. По разписание Едуард щеше да пристигне с волвото всеки момент.

Точно, когато слагах приборите в мивката чух как волвото изръмжа пред къщата ми. Това беше той, който ми даваше знак да изляза. Облякох си шушляковото червено яке и излязох почти на бегом към колата. Качих се в нея и моментално усетих леденостудените му устни върху моите. Бях изненадана или по точно бях шокирана от неговата постъпка. Вярно е, че жадувах за тези устни всяка една секунда от моя мижав човешки живот, но това, което той ми причиняваше беше ужасно. Изведнъж рязко се дръпнах от него, както никога до сега и вплетох очи в неговите жълтеникаво-кафеви.

- Какво си мислиш, че правиш? – побързах да задам въпроса си. Нямах намерение да увъртам.

- Мислех, че искаш да те целуна. – отговори ми кротко той, като не отделяше очите си от моите, които се бяха ококорили, незнайно защо.

- Разбира се. Но... постъпката ти... – не можех да довърша. Очите му... те бяха толкова пленителни, че чак губех ума и дума щом ги погледнех.

- Добре тогава. – отдръпна се от мен и погледна пътя. Запали колата и ние потеглихме. – Те ще ни чакат там. – отбеляза той, сякаш знаеше каква ще е следващата ми реплика спрямо него.

- Добре. – казах аз.

През целият път мълчахме. А това мълчание за мен беше някак товарещо. Никога до сега не бях изпитвала такова чувство.

Пристигнахме пред една доста хубава къща. Не си личеше, че там ни чака чудовището, което щеше да рови из мозъците ни безпощадно.

Когато прекрачихме прага на кабинета видяхме останалите, плюс самият психоаналитик. Вички бяха вперили очарователните си очи към нас. Розали постоянно ме гледаше враждебно, сякаш всеки момент щеше да скочи и да ме разкъса на парченца, Емет и Джаспър някак не можеха да си намерят място, а Алис оглеждаше дрехите ми и постоянно правеше много и различи физиономий относно облеклото ми.

- Заповядайте. – подкани ни психоаналитика. Когато се обърнах към него забелязах, че той също е вампир, както семейство Кълън. Същият привлекателен мъж, на не повече от двадесет и две години.

Аз и Едуард заехме местата си.

- Да ви се представя. Казвам се Джъстин Грей. – прокашля се веднъж и продължи. – Така... ще започна с теб Алис. – каза той, като се обърна към Алис. Направо я пронизваше с поглед, ако питате мен.

Алис просто направи отегчителна физиономия към него или по точно към дрехите му.

- Алис, разбрах от Карлайл, че имаш проблеми с пазаруването. Вярно ли е?

- Разбира се, че не. – опроверга го тя и се обърна в противоположната посока като отказваше да си отвори очите.

- Ммм, по колко долара харчиш на ден, Алис? – без много да увърта Алис му отговори.

- Три хиляди и петстотин долара. Плюс минус две хиляди. – отговори му тя.

- Това е сериозна сума Алис. – отбеляза терапевта. – Е, разкажи ми малко. – подкани я той.

Алис въздъхна и започна. Всички знаехме, че присъствието ни тук не е задължително, но щом Карлайл и Есме бяха казали, че имаме проблем, значи в действителност бе така.

- Ами изпитвам голямо желание да купувам дрехи. Това ми е като хоби. – терапевта кимна. – Постоянно съм в течение с модата и всичко се променя изключително бързо. Постоянно трябва да се купуват все нови и нови дрехи. Не мислите ли? – зададе му въпрос, след което го изгледа многозначително.

- Ами не, не мисля така. – отговори й той откровенно.

- Естествено, че ще кажете така. Та я се погледнете, как сте се облякъл. С този протъркан панталон и с тази имитация на копринена риза. Къде ще ходите така, да пасете овце ли? – това направо шокира Джъстин. По лицето му се четеше, че е направо шашнат от това, което беше чул от нея. Въпреки това не даде на емоцийте си свободен път да излязат. Поклати глава и проговори.

- Добре. Хмм... – замисли се за момент. – Ще се върна на теб Алис след малко. Емет, Джаспър разкажете ми малко за вашият проблем и само не ми казвайте, че нямате такъв. Всички, които сте тук имате. – отбеляза терапевта.

Честно да си призная не исках да идва моят ред. Не бях сигурна какво точно да му кажа.

Емет и Джаспър се спогледаха. Тогава Емет започна да говори.

- Онзи ден с Джасър отидохме до Вегас. Там имаше от онези светещи машинки... бяха много. Разбирате ли МНОГО! – Емет се изправи рязко и започна да ръкомаха и да обеснява. Движенията му бяха толкова бързи, че само аз не можех да ги проследя. – Там, на онова райско място с Джаспър спечелихме много, ама наистина много пари. Ще се върнем довечера там. Нали Джас? – попита го, пък даже и се обърна към него. Джаспър от своя страна с весели оченца се съгласи с него и се усмихна някак щастливо, сякаш беше дете, което бе попаднало на цял кашон бонбони.

- Добре, добре. – каза доктора. Направи знак на Емет и той седна обратно на мястото си. – Разбрах какъв е вашият проблем. Сега... – замълча за момент и погледна Розали. – ти Розали, защо си така ядосана.

- Не съм ядосана. – каза тя през зъби.

- Розали, не сме тук за да се лъжем. Слушам те.

- Ами... – започна тя. – Бясна съм за две неща. Първо – Алис похарчи всичките пари, които бяха спечелили Емет и Джаспър за някакви си смотани обувки.

- Не ми обиждай обувките! - отвърна й Алис. – Виж ги само. ТЕ ми проговориха в магазина, казаха ми, че никой не ги иска и аз ги съжалих.

- Пфф по скоро никой няма пари за да ги купи, докато не се появи ТИ с ТЕХНИТЕ пари, от които аз също имам дял! – развика се Розали на Алис.

- Стига, стига! – каза терапевта. – За какво още си ядосана Розали.

- Ами заради Бела и нейните глупави мечти. – аз се обърнах с опепеляващ поглед към нея. Нямаше право да обижда мечтите ми. – Иска да стане вампир като нас. Има ли си изобщо на представа, че това не е правилно.

- Розали това е решение на Бела, а не твое. – боже, това което казваше доктора бе истина. Не решаваше тя, а аз.

Не знайно защо, но усетих, че доктора започва да губи контрол. Явно не само го занимавахме с глупости, но и той си имаше граници. Започваше да трепери нервно с крака и да казва всяко нещо през зъби.

-Ами ти, Едуард? Чух, че си искал да се самоубиеш, и то не веднъж. Разкажи ми. – определено това не се понасяше на доктора.

- Страх ме е. – започна Едуард. – Ще я загубя. Знам го.

- Спокойно. Никой няма да загубиш. – изведнъж Едуард рязко стана и хвана доктора за ризата, след което му се развика в лицето.

- Ти ще ми кажеш! Какво ще правя без нея?! Тя прави само глупости. Някой ден ще се убие, а аз я искам жива. Чакай... – Едуард замълча, след което пусна терапевта и погледна през прозореца. – Да, точно така, ще вляза в горяща къща и така ще умра.

- СПОКОЙНО! – развика се Джъстин. – Никъде няма да ходиш. Сядай долу. Искам да ислушам теб, Бела и ще ви кажа резултата.

Поколебах се за миг, но се насилих и проговорих. Беше ме страх, но не бях сигурна от какво.

- Не съм сигурна какво искам. Искам брак, но той няма да ме превърне във вампир и аз ще си остарявам ли остарявам, а той ще си стой млад. Искам да съм с него, но и да съм вампир. НЕ ИСКАМ БРЪЧКИ! Но чак и брак за да постигна това?! ЛЕЛЕ НЕ ЗНАМ!

- Добре достатъчно! – каза терапевта. – Слушайте ме сега внимателно, защото след вашето идване ще трябва аз да отида на психоаналитик. Алис, спри да харчиш или ще дойда и ще ти взема всички дрехи! – Алис се дръпна малко назад сякаш беше готова да скочи и да го убие. - Джаспър, Емет вие двамата си намерете друго хоби, защото така ще разорите хората и ще доидат с факли до къщата ви, и ще я запалят! Розали, ти вземи обувките на Алис, а отностно Бела не се тревожи, тя скоро ще роди и ти няма да имаш проблеми с нея! – Розали до някаква степен се успой. Имаше съвсем лека усмивка на лицето. - Едуард, препоръчвам ти да опиташ да отидеш на вечеря с Бела и да хапнеш малко човешка храна, това ще те откаже от самоубийството. Бела, ти мила гледай филма „Мълчанието на агнетата” , ако не си го гледала. – след като ми каза това започна драстично да повишава тон. - Сега се махайте от кабинета ми за да се обадя на психоаналитика ми за да си запиша час.

След като си тръгнахме от кабинета сякаш всичко си беше по старому. Нямаше кавги или безбожно мълчание. Беше приятно. Всички говорехме възторжено за какво ли не. Д-р Джъстин Грей наистина беше добър. Само от едно посещение върна старите ни навици.



Край

_________________
Soto wa Rain Rain Rain kimi ga hoshikute
Crazy Rain Kimi wa inakute
Shoudou wo aoru ame tsubu ga Mado ni tsume wo tateru
Ai wa Pain Pain Pain Ichibyou goto ni
Deeply Pain Fukaku naru kara
Warui uwasa kurai ja
Tada no sabishii otoko ni mo narenai
Върнете се в началото Go down
http://all-together.forumotion.com
Rikkuchan -
Bloody doll
avatar

Брой мнения : 1455
Humor : Sometimes... when I say: `Oh!! I'm fine` I want someone look into my eyes and say `Tell the truth`
Точки : 1010

ПисанеЗаглавие: Re: Победители   Пон Апр 12 2010, 08:52

Вторият конкурс е спечелен от Hermione_chan, която ще получи специален ранг за един месец. Ето и нейния разказ:


Аз, тя и той отново заедно

Бих ли могъл да убия най- добрия си приятел? Бих ли? Коноха зависеше от това, но по дяволите, ние израстнахме заедно, възмъжахме заедно и знам, сигурен съм, че има още какво да си кажем. Можехме ли да бъдем обаче пак стария отбор 7 или вече имаше прекалено много горчилка помежду ни. Трябваше да го направя, дори и да умра. Да, това съм аз, Наруто Узумаки, решен окончателно да победи най- добрия си приятел, каквото и да ми струва. Все пак не си струва да изгубя Сакура, Сай, Хината, Неджи, Киба, Тен Тен, Лее, Ино, Шика, Чоджи, Шино, Ирука- сенсей, Какаши- сенсей и т.н. Те бяха моето семейство, точно както и Саске. Бях зависим от тях и не бих могъл да понеса мисълта, че са загинали, защото не съм имал достатъчно смелост да се опълча срещу него. О, да, мисията бе приета и Тцунаде изпрати мен, Сакура, Какаши и Киба да ги последваме. Зетцу, Кисаме, Мадара и Саске. Ха ха, по един за всеки от нас, забавно. Пред мен стояха Сак и Киба, само Какаши липсваше, факт, напомнящ ми старите времена на отбор 7. Ето го и него, с обичайната си книжка, присвитите в лека усмивка очи, но имаше нещо различно. Макар и маската да закриваше три четвърти от лицето му, разбрах колко много се притеснява, точно като мен. Трябваше всички заедно да се изправим срещу миналото си и да признаем грешките, които бяхме допуснали. Все пак може би ако бяхме видели навреме омразата в Саске, щяхме да предотвратим смърта на всички тези, които загинаха, изправяйки се пред последния Учиха. Цялото село се бе струпало зад нас да ни изпрати като герои. Сакура стисна ръката ми, за да ме окуражи. За очудване на всички тя бе преспокойна, сякаш вече бе приела, че най- добрия 'и приятел трябваше да убие любовта на живота 'и. Кофти, прекалено кофти за някой, толкова нежен и крехък, но тя се справеше по- добре дори и от нас тримата взети заедно.

- Спокойно- прошепна ми тя- Изпращат ни като герои и може би ще ни погребат като такива.

Това бе нейното предположение- че ще умрем всички, още преди да сме се справили със дори и един от противниците ни, но нямаше да позволя това да се случи. Щях да умра ако трябва, но със себе си щях да взема поне един от враговете, при по- голям късмет- Саске. Сбогувахме се с приятелите си, които изглеждаха така, сякаш щяха да се разревът. Е, Лее естествено бълваше водопади и казваше, че винаги е знаел, че сме предназначени за велики дела. Дори и той обаче не вярваше, че ще победим Саске и Мадара, но аз и другите щяхме да покажем на всички, че сме истински нинджи и колко много обичаме Коноха и че за нея можем да пренебрегнем собствените си чувства. Сай дойде при нас и за наше учудване пророни сълза, макар и една, значеше много. Прегърна ни силно един по един и заяви, че каквото и да стане, той ще вярва в нас така, както аз вярвам в Саске.

- Правиш най- доброто Наруто, знам го.

После се обърна към Сакура с думите:

- Винаги съм се възхищавал на физическата ти сила горзнице, но не мога да не призная колко си силна в момента. Хладнокръвна, точно каквато винаги съм знаел че си. Ще те помня, винаги ще ви помня.

Усмихна ни се, но с най- истинската усмивка, която някога съм виждал на нечие лице. Докосваща очите му по начин, невъзможен и за най- щастливия човек.

- Аз мога да чувствам Наруто- каза той на всички нас, но се бе обърнал главно към мен- Вие ме накарахте да чувствам така, както можете и вие, и най- главно ти, загубеняко. Разбирам, че го цениш, да, разбирам го, но и точно затова трябва да го довършиш.

Кимнахме към всички, които бяха дошли да ни изпратят и заскачахме по дърветата с максимална скорост. Киба бе усетил мириса на Саске и Мадара, което значеше, че ни очакват.

- Колко остава Киба? - попитах го за трети път.

- Наруто, попиташ ли ме още веднъж ще ти оккъсна клавата, но преди това ще накарам Сакура да ти направи клизма + кастрация, ясно?

- Като ден- кимнах аз леко стреснато и замълчах, когато чух смеха на Сакура.

Не се бе смяла от толкова време, а сега това изглеждаше като най- естественото нещо!

- Въпреки почестите си оставаме банда идиоти- въздъхна тя и усмихнато се загледа напред.

Съгласен съм и то напълно. Класически при това.

- Наруто- каза тя и ме погледна сериозно- нали знаеш че ако трябва ще се преродя само и само да ти откъсна ташаците и ги завра в гърлото ти, ако щом ме видиш мъртва свалиш гарда. Знаеш нали?

- Знам- кимнах аз леко сконфузен от мрачните и възгледи.

- Чуй ме, искам да ми обещаеш, защото знам, че обещанията за теб са закон, обещай ми, моля те.

- Обещавам- кимнах твърдо- няма да се измъкне, не и този път- казах и тя видимо се успокои и дори си позволи една от напоследък редките 'и усмивки.

- Наближаваме- съобщи неочаквано Киба, бъдете готови.

- Хайде дребосъци- ухили ни се Какаши, който до сега бе мълчал като заклано агне- да им сритаме задниците!

Кимнахме и се узовахме на някаква поляна, върху която се бяха разположили четерима души. Отдалеч познах Саске, с неговата таралежоподобна прическа, онази бодлива краставица Зетцу, акулоподобното същество Кисаме и бившия Тоби, по настоящем известен сред общността като Мадара Учиха.

- Оооо, каква случайна среща, приятели- започна Мадара с подправения си писклив глас.

- Не се хаби- сряза го Какаши- Ти си моят опонент и искам да се бием сериозно.

- Ти ли бе- започна той- Знаеш, че не можеш да ме победиш, приятелю.

- Ще видим- усмихна му се Какаши и откри шарингана си, като внезапно с Мадара изчезнаха.

- Какаши- сенсей- викнахме тримцата в един глас, а краставицата ни отговори:

- Мадара го отпрати в друго измерение, за да се бият срещу миналото си.- после се обърна към Сакура с думите- Розовокоске, защо си тук, за да сваляш бившия си ли?- и кимна към Саске.

Очите на Саске и Сакура се присвиха, но трябва да призная, че Сак изглеждаше далеч по- страшно и се впусна в битка срещу Зетцу, който ни най- малко не очакваше такава сила, от такова момиче. С Киба се спогледахме и аз промълвих:

- Мед ми капе на устата, като гледам как си изкарва яда на друг, не мислиш ли?

Киба закима в знак на твърдо съгласие.

- Аз поемам рибката- кимна той към Кисаме, всички вярваме в теб Наруто.

Кимнах му и се обърнах към Саске. Как трябваше да започна " Здрасти, много съжелявам приятел, но трябва да те убия, за да спася всички"... определено не.

- Всички се разделиха по двойки, а? - запитах го така, сякаш сме се събрали на по купа рамен- Май останахме пак един срещу друг, Саске.

- Както доброто старо време- усмихна се криво.

Там, на лицето му проблесна онази рядка усивка от детството ни, която помня, но и никога преди не съм виждал по зловещо ухилено лице, дори и Сакура не се бе усмихвала така в " НЕРВНИТЕ" си периоди.

- Готов ли си Наруто- попита ме той, но още преди да му отговоря се чу момичешки писък и двамата се обърнахме към Сакура, която стоеше полу мъртва на земята, а Затцу се навеждаше над нея с кръвожадна усмивка.

- Сакура- извикахме за мое очудване двамата със Саске, но преди да направим каквото и да било, тя се изправи и заби някаква спринцовка право във врата на Зетцу, който се сгърчи и започна да гние пред очите ни. Нямаше и пет секунди и вече от него и тъмната ми половина бе останала само купчинка гнилоч.

- Какво по дяв..- започна Саске, но Сакура се сгърчи, обърна се към мен и ми каза:

- Обеща ми- след това се усмихна на мен и на Саске, обгърна кървящия си корем с ръце и заспа невинно на земята, сякаш това бе най- естественото нещо.

- Сакура- само се изтръгна от устните ми и понечих да отида при нея, но в главата ми още туптяха последните 'и думи, напомнящи ми обещанието, което трябваше да спазя. Обърнах се към Саске, върху чието лице бе изписано нещо, но не можех да разбера какво. Той бавно завъртя главата си към мен и погледите ни се срещнаха. Тогава обаче бяхме прекъснати отново, този път от убийствена болка в главата. Сгърчихме се и паднахме на колене. Кисаме бе извадил Самехада и смучеше чакра де що види, включително и нашата. След няколко минути на адска мъка, Саске събра явно малкото останала сила и извика:

- Няма ли да се спреш най- накрая, говедо!!!!

Болката секна така бързо, както и връхлетя и двамата със Саске станахме задъхани и почти без чакра.

- Защо го правиш Наруто- попита ме той- Знаеш, че си почти без чакра и можеш да умреш само от расенгана си.

- Защото ако умра, то с теб ще престанем да бъдем врагове, а това Саске ми стига, макар и да трябва да пожертвам бъдещето си.

Саске просто седеше и ме гледаше. Направи знаци с ръка, а аз призовхах два клонинга, за да приключа всичко с Расен Шурикен.

- Чидори Нагаши- извика Саске и се затича към мен.

- Расен Шурикен- извиках и аз не само защото техниката го изискваше.

Болката в ръката ми бе непоносима, сякаш я бях пъхнал в шибан огън. Целия се тресях от усилието да задържа кълбото в ръката си. Виждах Саске да се приближава със своята техника към мен. Вече нищо нямаше значение. Бяхме Наруто и Саске, отново един срещу друг, както преди. Още малко... Още малко... Още малко! Затворих очи при сблъсъка с усмивка, това беше, най- накрая се случи това, което исках. Да превърна в действителност все по- бледнеещите спомени за Саске.

Кап. Кап. Кап.

Някаква локва ме събуди. Огледах си и разбрах, че се намирам в някаква градина, цялата в зелен райграс. Там, на близката пейка седеше Сакура, която ми се усмихваше с най- ослепителната си усмивка. Погледнах и видях Саске, припаднал до мен. Явно предсказанието ми се бе сбъднало. Ако това бе раят, то тогава и двамата бяхме умрели при сблъсъка. Той се събуди и стана бързо, макар и олюлявайки се.

- Какво стана Наруто- попита ме той.

- Умряхме Саске- засмях се аз на собствените си думи.

Звучаха толкова нереално, неествствено. Сакура побягна към нас и ме прегърна силно, чак кокалите ми изпукаха. После се засили към Саске, като го дари със същата силна прегръдка, от която въздуха му спря.

- Всичко свърши Саске, Наруто- каза ни тя и ни квана за ръце, посочвайки ни бяла светлина, която не бях забелязал- Чаках ви да дойдете с мен там- посочи към светлината.

Спогледахме се и хванати за ръце минахме към светлината.

- Отбор 7 отново е заедно- чух я да си прошепва и се усмихнах.

- Най- накрая и моята мечта се осъществи- каза Саске, усмихвайки ни се. Светлината бавно порозовяваше, после почервеня до рубинено. Цветове се преплитаха в нея, като рядко сияние, обгръщащо ни изцяло. Спогледахме се отново, но това не бяхме Учиха, Кюби и Харуно, а просто Саске. Наруто и Сакура като деца, отново заедно.





Хината стоеше на портата на Коноха и наблюдаваше хоризонта, очаквайки завръщането на отбор 7 и Киба. Вече втори ден седеше на портата и използваше бякугана си, за да види дали Наруто и другите са добре, но от тях нямаше и следа. Единствено тя вярваше, че Наруто ще успее да победи и ще осъществи мечтата си да стане Хокаге.

- Хината- чу познат глас зад себе си- трябва да си починеш малко, ела- и нечия топла ръка се настани на рамото 'и.

- Нищо ми няма Неджи- кун- каза тя без да се обръща, за да не види братовчед 'и сълзите, капещи бавно по вече мокрото 'и лице.

Тя усети как Неджи кимна и я остави сама. Явно усещаше, че в момента има нужда най- много от спокойствие. На нея обаче наистина 'и се спеше и реши да се прибере и да подремне за около час и после пак да се върне към съзерцаването си. Стана, скочи от рамката на високата порта, на която се беше настанила и се запъти бавно към дома си, а пред нея се виждаше избледняващата фигура на Неджи. Внезапно обаче спря и реши да поогледа с бякугана си отново, колкото за всеки случей.

- Бякуган- прошепна тя и черно- белите форми на дървета и храсти изпълника съзнанието 'и. Внезапно, пред нея блеснаха Какаши и Киба, които носеха нещо, а Акамару жално скимтеше.

- Неджи- кун- извика тя.

........................................................................................................................................................................................

Цяла Коноха се бе събрала пред портите на Хокагето и цареше тягосна обстановка. Вече всички знаеха, че Наруто Узумаки бе умрял при битката си с най- добрия си приятел и го бе убил. Дочуваха се шепоти, съчувстващи шепоти.

- Поня ги като деца...

- Бяха заедно, но после малкия Учиха....

- При Орочимаро и...

Вътре в стаята на Хокагето цареше гробна тишина. Принцесата гледаше любимата си ученичка и също човека, на който бе решила да предаде титлата Хокаге- мъртви. Новината, макар и очаквана, я съсипа и тя се разплака. Какаши и Киба бяха успели да се справят с противниците си.

- О, той забрави, че Акамару може и без чакра- обясни с тъжна усмивка Киба, а Какаши каза просто едно:

- Късмет.

Всички бяха учудени, че тялото на Саске Учиха също бе донесено, вредом тези на Сакура и Наруто, но никой не се възпротиви. Всички виждаха само лицата на починалите деца, запазили призрачния отпечатък на последната усмивка. Да, те се усмихваха, макар и леко.

- Къде ще ги погребем- попита Шикамару тъжно, нарушавайки мълчанието, възцарило се в кабинета на Тцунаде.

- Не и в гробищата- поклати глава Лее- Там ровят само тези, които истински са умрели, а отбор 7 вечно ще живее в сърцата ни.

Всички закимаха тихо, съгласявайки се с думите му.

- Знам къде- намеси се Какаши, няка да е там, където бе първата им тренировка и където завързаха приятелството си.

Усмихна се тъжно при спомена за двете хлапета, делящи малкото си храна със завързания Наруто.

- Така да бъде- каза Тцунаде

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

- Тук ще погребем хора, просто обикновенни хора, но ние ще помним техните сърцати души, винаги отворени за нас- говореше Лее- Те са пример за честта и смелоста, за добросърдечноста, но най- вече за силата на едно приятелство. Трябва да се научим от тях какво трябва и какво не трябва да правим и да се постараем, да избегнем техните грашки.

Всички избухнаха в аплодисменти и телата бяха поставени едно до друго. Какаши свали маската си и за пръв път се видя истинското му лице. Изглеждаше младежко, запазено и само леката гримаса на болка го издаваше. Той целуна по челото всеки един от свойте ученици и остави да ги заровят. Статуи бяха издигнати в тяхна чест, а лицето на Наруто бе наредено при тези на хокагетата, обаче това нямаше значение, вече не. Хината стоеше до гробовете им и гледаше черешовото дърво наблизо.

- Недей да тъжиш- каза 'и Какаши, който я беше видял отдалеч.

- Иска ми се да вярвам ,че са на по- добро място... и тримата.- поклати глава тя и заплака тихо.

Какаши седна при нея, обгърна рамената 'и с ръце и каза:

- Ооо, те са Хината, но не е ясно на кое място. Просто са заедно, където и да е.

- Така ли мислите Какаши- сенсей- попита го тя през сълзи.

- Да- кимна той- видя усмихнатите им лица нали? Ако щеш ме наречи изкуфял перверзен дъртак, но го вярвам.

Той стана, усмихна 'и се през маската и замина на някъде. Синекоската стана, хвърли един тъжен поглед към гроба на Наруто и прошепна " Защо". Тогава нещо я помилва, беше листо от череша, толкова нежно и красиво. Тя си го представи, застанал там до черешата с ръце зад тила и огромната 52 каратова усмивка с думите " Карай, да върви Хината, но кажи ми, още ли го смъркаш този проклет хероин?"

- Непоправим си- усмихна се през сълзи тя и в този момент образа избледня и изчезна.

Дърветата тайнствено прошумоляха. Тя се обърна и изтри сълзите. Вече знаеше, бе сигурна, че са заедно. Не 'и беше ясно как, но го знаеше, а това стигаше, за да избърше сълзите и да продъжи напред.



_________________
Soto wa Rain Rain Rain kimi ga hoshikute
Crazy Rain Kimi wa inakute
Shoudou wo aoru ame tsubu ga Mado ni tsume wo tateru
Ai wa Pain Pain Pain Ichibyou goto ni
Deeply Pain Fukaku naru kara
Warui uwasa kurai ja
Tada no sabishii otoko ni mo narenai
Върнете се в началото Go down
http://all-together.forumotion.com
 
Победители
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
All together :: За форума :: Конкурси-
Идете на: