Победители

"Една нищо и никаква терапия"


Бях загледана в слънцето, което за пореден път скриваше аленочервените си лъчи зад хоризонта. Бавно, но сигурно нощта настъпваше.

Отново бях обвила ръце около свитите към гърдите ми крака и не спирах да се притеснявам за утрешния ден. Той щеше да бъде един от онези дни, в които с голямо желание бих отишла на края на света за да се скрия от хорските очи. Аз и семейство Кълън щяхме да ходим на психоаналитик.

Това не беше обичайно за мен. Всъщност, аз никога до сега на бях ходила на терапия през целият ми човешки живот. Една малка част от мен желаеше да избягам от вкъщи и да отида пред кабинета на психоаналитика, и там да изчакам моите нови вампирски приятели, но другата част, която беше сравнително много по-голяма се ужасяваше от факта, че щях да ходя на място с пет объркани вампира, които не искаха да си признаят, че имат проблем.

Нещо вътре в мен ми казваше, че и тази нощ Едуард нямаше да дойде. Притеснявах се за него. Напоследък той се държеше много странно. Постоянно правеше различни опити за самоубийство, от което ми настръхваше косата. Говереше за смъртта с възхищение.

През цялата нощ не спрях да се въртя от притеснение, дори не можах да мигна. Когато будилникът ми зазвъня с пълна силна, рязко протегнах ръка към него и го спрях, сякаш това бе напълно нормално за мен. Това рязко изключване не беше в мой стил, защото винаги, когато исках да посля още малко се правех, че не чувам ужастното му бучене.

Набързо станах и се отправих към банята с бясна скорост. Не знаех дали това беше ентусиазъм или бе просто, защото не бях спала цяла нощ. След като се приведох в полунормален вид слязох долу при Чарли. Бях сигурна, че вече е станал. Все пак той не си падаше много по спането както мен или мама.

- Станала си рано днес. – отбеляза той. Всяка сутрин бе една и съща. Стоеше си там на стола вперил поглед в днешния вестник, на който от далече се четеше огромното заглавието „ДНЕС В ЛОНДОН БЯХА ОТКРИТИ ДВЕ ПОЛУ РАЗКЪСАНИ ТЕЛА” .

- Какво искаш за закуска? – попитах го аз. Този въпрос се повтаряше сутрин след сутрин. Нямаше как да ми омръзне да го повтарям, защото когато повтарях нещо, сякаш ми беше за първи път.

- Каквото искаш Бел. – каза го толкова тихо, че едва го чух. Не отделяше погледа си от вестника. Беше вглъбен и бях сигурна, че дори не го интересуваше закуската.

- Всъщност... – започна той като стана от мястото си. – ...ммм Бел ще отида по-рано днес на работа.

- Разбира се. – не ми беше необходимо обяснението му. Знаех, че се притеснява за нещо, а щом не ми казваше, значеше само едно – беше нещо сериозно.

След като останах сама си направих набързо бъркани яйца и закусих. По разписание Едуард щеше да пристигне с волвото всеки момент.

Точно, когато слагах приборите в мивката чух как волвото изръмжа пред къщата ми. Това беше той, който ми даваше знак да изляза. Облякох си шушляковото червено яке и излязох почти на бегом към колата. Качих се в нея и моментално усетих леденостудените му устни върху моите. Бях изненадана или по точно бях шокирана от неговата постъпка. Вярно е, че жадувах за тези устни всяка една секунда от моя мижав човешки живот, но това, което той ми причиняваше беше ужасно. Изведнъж рязко се дръпнах от него, както никога до сега и вплетох очи в неговите жълтеникаво-кафеви.

- Какво си мислиш, че правиш? – побързах да задам въпроса си. Нямах намерение да увъртам.

- Мислех, че искаш да те целуна. – отговори ми кротко той, като не отделяше очите си от моите, които се бяха ококорили, незнайно защо.

- Разбира се. Но... постъпката ти... – не можех да довърша. Очите му... те бяха толкова пленителни, че чак губех ума и дума щом ги погледнех.

- Добре тогава. – отдръпна се от мен и погледна пътя. Запали колата и ние потеглихме. – Те ще ни чакат там. – отбеляза той, сякаш знаеше каква ще е следващата ми реплика спрямо него.

- Добре. – казах аз.

През целият път мълчахме. А това мълчание за мен беше някак товарещо. Никога до сега не бях изпитвала такова чувство.

Пристигнахме пред една доста хубава къща. Не си личеше, че там ни чака чудовището, което щеше да рови из мозъците ни безпощадно.

Когато прекрачихме прага на кабинета видяхме останалите, плюс самият психоаналитик. Вички бяха вперили очарователните си очи към нас. Розали постоянно ме гледаше враждебно, сякаш всеки момент щеше да скочи и да ме разкъса на парченца, Емет и Джаспър някак не можеха да си намерят място, а Алис оглеждаше дрехите ми и постоянно правеше много и различи физиономий относно облеклото ми.

- Заповядайте. – подкани ни психоаналитика. Когато се обърнах към него забелязах, че той също е вампир, както семейство Кълън. Същият привлекателен мъж, на не повече от двадесет и две години.

Аз и Едуард заехме местата си.

- Да ви се представя. Казвам се Джъстин Грей. – прокашля се веднъж и продължи. – Така... ще започна с теб Алис. – каза той, като се обърна към Алис. Направо я пронизваше с поглед, ако питате мен.

Алис просто направи отегчителна физиономия към него или по точно към дрехите му.

- Алис, разбрах от Карлайл, че имаш проблеми с пазаруването. Вярно ли е?

- Разбира се, че не. – опроверга го тя и се обърна в противоположната посока като отказваше да си отвори очите.

- Ммм, по колко долара харчиш на ден, Алис? – без много да увърта Алис му отговори.

- Три хиляди и петстотин долара. Плюс минус две хиляди. – отговори му тя.

- Това е сериозна сума Алис. – отбеляза терапевта. – Е, разкажи ми малко. – подкани я той.

Алис въздъхна и започна. Всички знаехме, че присъствието ни тук не е задължително, но щом Карлайл и Есме бяха казали, че имаме проблем, значи в действителност бе така.

- Ами изпитвам голямо желание да купувам дрехи. Това ми е като хоби. – терапевта кимна. – Постоянно съм в течение с модата и всичко се променя изключително бързо. Постоянно трябва да се купуват все нови и нови дрехи. Не мислите ли? – зададе му въпрос, след което го изгледа многозначително.

- Ами не, не мисля така. – отговори й той откровенно.

- Естествено, че ще кажете така. Та я се погледнете, как сте се облякъл. С този протъркан панталон и с тази имитация на копринена риза. Къде ще ходите така, да пасете овце ли? – това направо шокира Джъстин. По лицето му се четеше, че е направо шашнат от това, което беше чул от нея. Въпреки това не даде на емоцийте си свободен път да излязат. Поклати глава и проговори.

- Добре. Хмм... – замисли се за момент. – Ще се върна на теб Алис след малко. Емет, Джаспър разкажете ми малко за вашият проблем и само не ми казвайте, че нямате такъв. Всички, които сте тук имате. – отбеляза терапевта.

Честно да си призная не исках да идва моят ред. Не бях сигурна какво точно да му кажа.

Емет и Джаспър се спогледаха. Тогава Емет започна да говори.

- Онзи ден с Джасър отидохме до Вегас. Там имаше от онези светещи машинки... бяха много. Разбирате ли МНОГО! – Емет се изправи рязко и започна да ръкомаха и да обеснява. Движенията му бяха толкова бързи, че само аз не можех да ги проследя. – Там, на онова райско място с Джаспър спечелихме много, ама наистина много пари. Ще се върнем довечера там. Нали Джас? – попита го, пък даже и се обърна към него. Джаспър от своя страна с весели оченца се съгласи с него и се усмихна някак щастливо, сякаш беше дете, което бе попаднало на цял кашон бонбони.

- Добре, добре. – каза доктора. Направи знак на Емет и той седна обратно на мястото си. – Разбрах какъв е вашият проблем. Сега... – замълча за момент и погледна Розали. – ти Розали, защо си така ядосана.

- Не съм ядосана. – каза тя през зъби.

- Розали, не сме тук за да се лъжем. Слушам те.

- Ами... – започна тя. – Бясна съм за две неща. Първо – Алис похарчи всичките пари, които бяха спечелили Емет и Джаспър за някакви си смотани обувки.

- Не ми обиждай обувките! - отвърна й Алис. – Виж ги само. ТЕ ми проговориха в магазина, казаха ми, че никой не ги иска и аз ги съжалих.

- Пфф по скоро никой няма пари за да ги купи, докато не се появи ТИ с ТЕХНИТЕ пари, от които аз също имам дял! – развика се Розали на Алис.

- Стига, стига! – каза терапевта. – За какво още си ядосана Розали.

- Ами заради Бела и нейните глупави мечти. – аз се обърнах с опепеляващ поглед към нея. Нямаше право да обижда мечтите ми. – Иска да стане вампир като нас. Има ли си изобщо на представа, че това не е правилно.

- Розали това е решение на Бела, а не твое. – боже, това което казваше доктора бе истина. Не решаваше тя, а аз.

Не знайно защо, но усетих, че доктора започва да губи контрол. Явно не само го занимавахме с глупости, но и той си имаше граници. Започваше да трепери нервно с крака и да казва всяко нещо през зъби.

-Ами ти, Едуард? Чух, че си искал да се самоубиеш, и то не веднъж. Разкажи ми. – определено това не се понасяше на доктора.

- Страх ме е. – започна Едуард. – Ще я загубя. Знам го.

- Спокойно. Никой няма да загубиш. – изведнъж Едуард рязко стана и хвана доктора за ризата, след което му се развика в лицето.

- Ти ще ми кажеш! Какво ще правя без нея?! Тя прави само глупости. Някой ден ще се убие, а аз я искам жива. Чакай... – Едуард замълча, след което пусна терапевта и погледна през прозореца. – Да, точно така, ще вляза в горяща къща и така ще умра.

- СПОКОЙНО! – развика се Джъстин. – Никъде няма да ходиш. Сядай долу. Искам да ислушам теб, Бела и ще ви кажа резултата.

Поколебах се за миг, но се насилих и проговорих. Беше ме страх, но не бях сигурна от какво.

- Не съм сигурна какво искам. Искам брак, но той няма да ме превърне във вампир и аз ще си остарявам ли остарявам, а той ще си стой млад. Искам да съм с него, но и да съм вампир. НЕ ИСКАМ БРЪЧКИ! Но чак и брак за да постигна това?! ЛЕЛЕ НЕ ЗНАМ!

- Добре достатъчно! – каза терапевта. – Слушайте ме сега внимателно, защото след вашето идване ще трябва аз да отида на психоаналитик. Алис, спри да харчиш или ще дойда и ще ти взема всички дрехи! – Алис се дръпна малко назад сякаш беше готова да скочи и да го убие. - Джаспър, Емет вие двамата си намерете друго хоби, защото така ще разорите хората и ще доидат с факли до къщата ви, и ще я запалят! Розали, ти вземи обувките на Алис, а отностно Бела не се тревожи, тя скоро ще роди и ти няма да имаш проблеми с нея! – Розали до някаква степен се успой. Имаше съвсем лека усмивка на лицето. - Едуард, препоръчвам ти да опиташ да отидеш на вечеря с Бела и да хапнеш малко човешка храна, това ще те откаже от самоубийството. Бела, ти мила гледай филма „Мълчанието на агнетата” , ако не си го гледала. – след като ми каза това започна драстично да повишава тон. - Сега се махайте от кабинета ми за да се обадя на психоаналитика ми за да си запиша час.

След като си тръгнахме от кабинета сякаш всичко си беше по старому. Нямаше кавги или безбожно мълчание. Беше приятно. Всички говорехме възторжено за какво ли не. Д-р Джъстин Грей наистина беше добър. Само от едно посещение върна старите ни навици.



Край